Знаеха си невинните данъкоплатци от славното балканско село Грънци, че никой не познава така добре всяка гънка и всяка трънка по стръмните планински склонове наоколо, както ги познава горският. Вършеше си своята работа човекът и мнозина биха му завидели, че цял ден е на чист въздух. Пазеше гората от бракониери, които често се опитваха да нахлуват с резачките откъм Софийско, но щом го видеха, преметнал двуцевка през рамо, на мига запокитваха инвентара и хукваха презглава надолу към полето.

Със същата тази двуцевка горският респектираше и мераклиите за едър дивеч, навъдил се на воля по тези места, където никой не пръска пестициди, за да отглежда здравословни храни с привлекателен търговски вид. Нещо повече, пазителят на гората често влизаше в ролята на планински спасител. Веднъж дойде със сърничка, на която трябваше поне седмица да ѝ се лекува навехнатият крак, преди пак да потъне в гората. Друг път горският се появи с истинска кафява мечка и ветеринарят доста се потруди докато ѝ махне халката от носа, която напомняше за артистично минало на панаирджийска танцьорка.

Помнеха невинните данъкоплатци от село Грънци и как горският се появи, хванал за ръка заблудена туристка, чието грейнало лице излъчваше не само дежурната благодарност към спасителя. Същото беше лицето и на втора, спасена по-късно туристка, което събуди и някои нездрави съмнения. Колкото до сноубордистите, извадени от дерето и закарани да се сгреят в кръчмата, селото вече им беше загубило бройката. От този човек явно всичко можеше да се очаква.

Но когато горският се появи, подкарал с двуцевката пред себе си цяла чета американски рейнджъри, невинните данъкоплатци от славното балканско село така ахнаха от удивление, че ехото доста време се джаскаше между околните върхове. На мечката не бяха се чудили, както се учудиха сега. Хем предния ден същите тези войници ги бяха показвали по телевизора и даже от американското посолство най-чистосърдечно бяха потвърдили, че хабер си нямат, какви са ги вършили техните униформени съграждани.

Както неведнъж е ставало дума, в село Грънци е съсредоточена не само по-добрата България, но и умниците са на всеки метър, затова тук е добре известно, че дипломатите са едно, а войниците нещо съвсем друго. Макар по дефиниция уж изпълнявали една и съща мисия. По дефиниция, може би, но в реалния живот често се случва точно обратното. Всеки дърпа чергата към себе си. Понякога даже дипломати и войници не си говорят. Така ще да е станало, помислиха си невинните данъкоплатци и съвсем състрадателно влязоха в положението на любимата им американска посланичка, на която по-старите читатели помнят, как щедро бяха обещали да я гощават с уникално кисело мляко в глинено гърне по случай прощалния ѝ прием.

Не толкова просто стояха обаче нещата с Мони. Безкористният радетел на съюзническата дружба и разбирателство толкова усилия да положи, а заради една бъбрива медия, която баш сега решила да се прави на интересна, ще се орезилят не само елитните десантни части, но и цялостната боева способност на атлантическия стожер. Ще почнат едни зловредни приказки, що време ще трябва да мине, докато Мони обходи един по един микрофоните. Явно и усмихнатото Ленче пак ще идва на помощ, за да разяснят на целокупното население по Софийско, че това, което са видели, няма нищо общо с това, което са си помислили.

В условията на подли хибридни атаки е така, биха заключили жителите на славното балканско село Грънци. Биха, ако нямаха излизащия от мода по други места навик да мислят със собствените си глави. Предпочитаха да са демоде.

Затова за най-добре се обърнаха към първоизточника. Обърнаха се на английски. Защото, казано извън темата, както е добре известно, униформените международни туристи обикновено ги обучават за други дейности, но не и да се справят с езика на местното население. От което произтичат впоследствие доста неприятни конфликти от чисто лингвистично естество. Поне така твърдят в Афганистан, а преди това в Ирак или Виетнам.

– Хелоу! Как довтасахте тук? – попитаха домакините.

– Мани, мани! – отвърна угриженото лице под каската, от което се подразбираше, че той е предводителя на четата.

В първия момент, грънчани решиха, че все пак пришълците нещо са прихванали от българския, но после бързо се досетиха, че май ставало дума за пари. После научиха цялата рейнджърска одисея.

Тръгнали на маневри, всичко им приготвено както трябва и нали са на особено гостоприемна съюзническа територия, пушките им обезвредени, та да се не изпотрепят помежду си, макар съвсем истински да изглеждат. И баш тогава станала белята – повредила им се бусолята и се загубили. Обикновено човек разбира, че се е загубил, едва когато е станало непреодолимо късно. Та и с янките така. Наляво ли, надясно ли, никой не ще да провери. Уж са на особено гостоприемна съюзническа територия, а няма кой да те упъти.

Мотали се, мотали се из полето, един съюзнически войник не срещнали. Само два самолета прехвърчали напред назад, ама достатъчно високо, че да не ги забележат. (Ще да е било Гергьовден, помислиха си грънчани.) Най-сетне в цялата безизходица си позволили да нарушат инструкциите и потърсили съвет от цивилен. (Специално били предупредени да отбягват цивилни с мотики, сопи или винкели. Не им обяснили защо.) Обърнали се към един овчар, който най-вероломно се бил подпрял на гегата и бъкел не разбирал от английски. Казармата натам ли е, питат го, блещи им се човекът насреща и само кима с глава. А-ха, натам значи. Поне това разбрали, като им кимнал.

В този момент започна приглушено хихикане в задните редици, но като цяло множеството запази приличие, за да изслуша края на приключението.

Гледат рейнджърите пред себе си – стена. А щом е стена, значи може да се прескочи. Що стени са прескачали, е-хе! Прескочили. Да, ама вътре няма никой. Почувствали се като в двора на Бин Ладен. Терористите се изпокрили в миша дупка и знае ли човек. Разделили се, както са ги обучавали на групи и почнали претърсване по устав. Нищо, че пушките им не могат да гърмят. Но и терористите няма как да знаят, нали? Тактика!

– Останалото, както ни каза горският,  вече са го давали по телевизията. – завърши старшият на групата.

– А как се оказахте чак тук, в Балкана? – невинните данъкоплатци от село Грънци направо си умираха от любопитство.

– В Балкана?!?! Три седмици бродим и сме още в Балкана! По нашите карти трябваше да сме поне на Апенините! – войничетата съвсем изглеждаха отчаяни. – Не стига, че по телевизията станахме за кашмер, не стига, че сега ще ни орежат премиалните, ами не можем се прибра в базата.

– Не се кахърете, ще викнем посланичката да си ви прибере. Тя от вчера ви е затърсила. А докато дойде да ви вземе, я елате в кръчмата да хапнете…

Плюскат рейнджърите, та чак ушите им пукат. Отвръщат на всяка наздравица, но пак нарамват лъжиците, все пак трета седмица са на бисквити. И салата от лапад.

Тия за компания на маса стават, мислят си грънчани, но чак пък съюзници? Добре, че забравиха едно време да ни питат, искаме ли в НАТО и хубаво се случи, че си останахме неутрални. Иначе сега щяхме всеки ден да ги хрантутим. А и горския щяха да го мобилизират, за да им показва пътя…

(Епизод от продължението на книгата „Къде го село Грънци?”. При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )

Рисунка: Кирил БОЖКИЛОВ