Читателите на първата книга с патилата на невинните данъкоплатци от славното балканско село Грънци, няма начин да не си спомнят, как един хитрец, прикрит като чуждестранен инвеститор, беше голям мераклия да вземе на концесия уникалното местно кисело мляко. Нещо повече, поиска в добавка да му предоставят и на баницата мекото. Така бил свикнал по Софийско, ала тук удари на камък и въпросът му не се уреди.

Уж, обикновено такива работи бързо се разчуват, но изглежда чуждестранните инвеститори много не си разменят информация помежду си, или направо казано не дават да им надничат в картите колегите и колежките (в село Грънци са малко старомодни и още правят разлика между мъжки и женски род). Затова, въпреки поучителния завършек на тогавашната история, при Кмета взе, че довтаса без всякакво предупреждение Златната концесия. Може би увлечена от златната треска, тръгнала из софийските кабинети, където подписите по едно време взеха да се раздават на юнашко доверие и мнозина отбрани чиновници бяха позлатени, затова гостенката бе добила вдъхновение и кураж да си пробва късмета по тукашните земи. Пък каквото стане. Щом другаде номерът минава, защо да не опита. За да си истински златотърсач, задължително е да бъдеш непоправим оптимист, нали?

Така размечтала се, след като доказала, че много я бива в този поминък от Средногорските полета та чак до обилно обраслите с трънки баири край Крумовград, Златната концесия стовари върху бюрото на Кмета своето кръгло метално сито, нещо като най-обикновен леген с надупчено, доста ръждясало дъно и гордо обяви:

– Дошла съм при теб с моята най-модерната технология, само един подпис ми дай, пущаш ме на реката и чудеса ще ви устроя във вашето забутано село!

– Хайде, бе! – отвърна Кмета с цялата доверчивост, на която бе способен в момент на делови преговори. – Модерна? Много ти здраве от Джек Лондон. Иди го покажи на баба ми това модерно съоръжение! Тя и досега хабер си няма, че цял живот брашно е „сепарирала”.

– Да, но баба ти няма софтуер и сензори, с които да открива самородното злато сред дребния камънак и пясъка в реката.

При този необорим аргумент Кмета определено кандиса, че не е целесъобразно тепърва да учи баба си на софтуер и се насочи към същината на темата:

– Добре, щом ме убедиш, слагам ти подпис върху тапията за работа в нашето славно балканско село Грънци. И общинския печат ще ти хлопна, ама ти къде смяташ да ровиш нагоре по реката? Да не ни прогониш пъстървата?

– Аз злато ще ви вадя, ти до едната риба ли си опрял? Като ви позлатим селото, ще има да си купувате риба, колкото душа ви иска. Сутрин, обед и вечер само суши ще лапате.

– Ние предпочитаме сами да си ловим рибата, от магазина не е същата.

– Помисли обаче, колко работни места ще ви отворим. Поне триста човека ще обучим, по едно сито на всеки ще му дадем, ще ги научим как най-правилно да го друсат, докато на дъното не остане само златото. Отделно, общината за осем години 28 милиона в зелено ще изкара покрай нас! Много пара̀ е това, но, от мен да мине, ще ви я дадем, заради доброто ни сътрудничество!

– Това вече е разговор. Ха, сега кажи вие колко ще изкарате?

Златната концесия видимо не бе свикнала да ѝ задават толкова конкретни въпроси и взе да се прави на разсеяна. Чак когато Кмета с присъщата му упорита любознателност настоя да получи отговор, гостенката уточни:

– Някъде около 700 хиляди тройунции.

– Ама това прави горе-долу милиард! В зелено – заключи Кмета, след като набързо бе надникнал в лаптопа на бюрото си.

– Шшшшшът! Ние тия работи ги смятаме в тройунции. Така сме го обявили и на репортерките. А репортерките хич не обичат да смятат, не посягат даже към калкулатора, който така си им стои безмълвен в телефона, а само докладват какво са казали господата пред микрофоните. Нали затова са репортерки, да докладват, а не да се впускат в излишни разсъждения.

– Вярно – поклати глава Кмета – по всички телевизори така се получава, за нас десетки милиони в зелено, за теб някакви си няколкостотин хиляди, при това само тройунции. Май добре са обучени репортерките.

– Борсова стока. През пет минути цената се сменя. Ту надолу, ту нагоре, Що да заблуждаваме хората? И да им създаваме излишни илюзии.

– Правилно! Ще смятаме тогава в тройунции – Кмета измъкна един лист от чекмеджето, хвана молива и продължи пред сащисаната Златна концесия. – Пущаме те да вадиш злато, колкото извадиш, приспадаме ти масрафа за надупчените ти легени с модерния софтуер, а останалото си го делим. Една тройунция за теб, една за нас. И да не забравя, горският ще е винаги с вас. Хем ще ви наглежда да не прогоните пъстървите, хем ще хвърля по едно око, да не се объркате случайно в сметките със златото. Става ли така?

Златната концесия едвам изчака Кмета да приключи с предложението си и избухна с доста невъздържан тон:

– Ама това не е никаква концесия! В що за село съм попаднала! Що за кмет си ти! Аз идвам с най-съвременната технология да ви позлатя, ти искаш горския да ми пращаш, пъстървата щял да пази и да ме гледа в ръцете!

Още много приказки изприказва на висок тон възмутената Златната концесия, докато си обираше крушите от славното балканско село Грънци и се затътрузи надолу към Софийско, съвсем загубила професионалния си оптимизъм. Ето докъде води липсата на комуникация, когато чуждестранните инвеститори не щат да споделят полезна информация помежду си. Щяха поне да знаят, къде е по-добрата България. И как се преговаря с нея…

(Епизод от продължението на книгата „Къде го село Грънци?”. При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )

Рисунка: Кирил БОЖКИЛОВ