Полковникът за специални поръчения от Южния фланг на НАТО като кадрови летец във ВВС познаваше добре тукашните места. Облитал ги беше многократно. В гордата биография на неговата ескадрила блестяха прецизните удари над Белградската телевизия и десетина православни манастира в Косово, както и върху един особено предизвикателен покрив в Горна баня, който беше отнесен още с първото попадение.

Върху мундира на Полковника висяха отличия за още много други подвизи, когато войнският дълг го бе пращал да защищава ценностите на цивилизацията по далечни материци.

Сега обаче Полковника бе натоварен с много по-деликатна мисия, от чийто успех зависеха устоите на атлантическото единство.

Разузнаването на Южния фланг разполагаше с неопровержими доказателства, че в едно село, забутано насред планината стават странни неща. В сърцето на Балкана, там, където се пресичат стратегическите въздушни коридори (с кодови номера Q347 и W825), изневиделица се появяват някакви безотговорни фактори, които пет пари не щат да дават за хартата на атлантическите ценности, отказват да харчат за модернизиране на армията, като на всичко отгоре вече били обявили селото ( отбелязано на щабните карти като Gruntzi village) за някаква измислена демилитаризирана зона. И всичко това става в китната родина на Мони Паси, в страната, която се слави, че не е била верен съюзник само на онзи, който от суеверие не я е пожелал!

Така Полковника с мрачно настроение и лоши предчувствия влезе с дипломатическа мисия в славното балканско село Грънци.

–         Хелоу! – посрещна го свойски Кмета – Ще пиеш ли една ракия за добре дошъл?

–         А, само това не! От Държавния департамент предупредиха да не ви се връзвам на този номер. Един мой сънародник навремето така го метнаха, докато подготвяше Дейтънското споразумение. Оттогава ни е забранено даже да споменаваме за ракията.

–         Кажи тогава за какво си дошъл?

–         Да си поговорим за съюзническите ви ангажименти.

–         Интересно! Чак пък ангажименти? Много си ми симпатичен, но ние не сме съюзници.

–         Как така? – Полковника не вярваше на ушите си. – нали вече сте в НАТО?

–         А уж всичко знаете. Някои може да са в НАТО, но нас забравиха да ни попитат искаме или не искаме да влизаме и ние от село Грънци така си останахме извън НАТО. Като пък разбрахме какви пари трябва да плащаме, направо си предпочитаме да останем демилитаризирана зона.

Полковника мислено тегли едно кратко юнашко изречение по адрес на ония от стратегическото разузнаване. Пред домакина запази по-приличен тон:

–         Що за измишльотина е това! На швейцарци ли се правите? Те може да са в неутралитет, но пак си имат армия!

–         Нека имат! Имат бол пари, хранят си я. Ние пък сме решили да я караме без армия. Да си чувал някой, който иска да ни напада?

–         Откровено казано не съм.

–         Тогава, защо му е на село Грънци армия? – попита в упор Кмета.

–         Не знам – сви рамене Полковника, – всички имат, значи трябва.

–         Аз пък ще ти кажа, защо така трябвало. Докато такива като теб ги ползват за пушечно месо, нищо че си полковник, има едни други, на които им дай да харчат чужди пари за самолетоносачи. Като имате толкова самолетоносачи, спасихте ли Близнаците в Ню Йорк? Май за друго е трябвало да се дават парите? Ами Ирак? Ами Афганистан? Някой обясни ли ти, защо затънахте там? След време, като стане петролът пак по сто долара, май ще се досетите за далаверата.

–         Мисията определено отиваше към провал. Полковника разбра, че няма да излезе на глава. Особено го доядя на ония от Държавния департамент. И напук на съветите, смело си направи устата пред Кмета:

–         Я дай все пак да ти опитам ракията…

(Епизод от книгата „Къде го село Грънци?”. При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )

Снимка: Тихомир ПЕТКОВ