(Рок-оперета в три действия, пролог и кратък епилог)
„Ако някой си мисли, че един политик има по-малки възможности от един банкер, значи не е в час.”
Ахм. д’Оган
Второ действие
Строители на съвременна България
Изненадата била пълна!
Вътре в трезора на Банката в славното балканско село Грънци, вместо прилежно подредени кюлчета злато и камари от пачки се мъдрели с цялата си прелест и други неоспорими морално-волеви достойнства Строителите на съвременна България.
– Какво правите тук?!!! – ревнали в един глас Апашите и се хванали за пищовите.
– Как какво? – отговорил им лъчезарно усмихнат господин. – Заседаваме. Събрали сме се на Консултативен съвет.
– Тебе не съм ли те виждал някъде? – попитал в упор шефът на Апашите. – А, да, веднъж те щипаха по бузите и те показваха по телевизията.
– Точно така и след като ме попощипаха, оттогава възложиха да председателствам Консултативния съвет – отвърнал господинът и разлял такава очарователна усмивка, че чак сърцата на хладнокръвните Апаши омекнали.
– Но защо си ги събрал тук, в трезора?
– За по-сигурно. В трезора вече няма ни пукната пара, ни стружка злато и ако разберат горе невинните данъкоплатци от село Грънци, работата ще стане дебела. А тук поне дебели са на трезора вратите.
Апашите в първия момент не можели да повярват. Такава прецизна подготовка и никой да не ги предупреди, че Банката е изтърбушена! Да били дали втора заплата на някой от банковия надзор, а не на портиера, що усилия щели да спестят, а сега цял тунел за метро в това забутано село оставят!
Май друг бил давал втора заплата на надзора, но тези подозрения възникнали впоследствие. Затова пък Апашите бързо разбрали, че нито план А, нито план Б ще свършат работа. Станало им ясно, че трябва да се импровизира. Като опитни кадри, усвоили до съвършенство тънкостите в занаята, те много добре знаели, че първата работа при възникнала изненада е да се запази спокойствие.
Озаптили бесовете си и, за да се ориентират, започнали да задават въпроси, които на пръв поглед нямали нищо общо с целта им да излязат на кяр. За тяхна изненада, още не задали първия въпрос, те усетили, че между Строителите на съвременна България допреди малко е текъл сериозен спор. Имало даже и признаци за откъслечни ръкопашни схватки, за което при по-внимателно вглеждане говорели размъкнатите ризи, няколко синини, избили под очите на един-двама консултиращи се, нечия пукната глава и стол, килнат на трите си крака. Четвъртият крак се търкалял в непосредствена близост до пукнатата глава. Строителите по всичко личало са дискутирали задълбочено. Явно се е наложило да изоставят баланса на тяхната си конституция, който се състоял в простото уравнение – ти на мене, аз на тебе.
– И какво толкова се консултирате? – започнали да разпитват Апашите.
– Как какво? – отвърнал господинът с ухилената физиономия. – Умуваме, как да излезем от кашата. – Ей, онзи там с мустаците, който прилича на диригент на цигански оркестър, уж собственик, а сам си обрал Банката. Двеста милиона изнесъл в чували!
– Мои са си, изнесъл съм ги! Няма на вас да ги оставя всичките, Вие нали това искате? Писна ми да ви пълня гушите! – отвърнал Мустакатия като размахал някакви списъци, при вида на които физиономията на консултиращите се видимо повехнали. – Затова си заделих нещо и за себе си. А когато ви раздавах на вас милионите, не ревахте, нали?
– Какво си ни раздавал, бе, нахал! Ако не бях аз да ти пратя всички държавни сметки през теб да минават, друг път щеше да раздаваш – ядосано го скастрил едър мъжага с видимо отеснял костюм.
– Чакай, чакай малко – прекъснал спора шефът на Апашите и поради липса на свободен показалец, посочил мъжагата с дулото на пистолета си. – Теб съм те виждал някъде, ти не беше ли футболист? Веднъж май ти даваха да биеш дузпи докато вкараш.
– И футболист, и каратист, тенисист и китарист, даже акордеонист . Но най ме бива като премиер. Никой не може да реже ленти като мене! Останалото го оставям на сътрудниците, те да се оправят.
– Ха, точно премиер ни трябва за заложник! – отсякъл шефът, който вече кроял плана за финализиране на операцията.
– Защо пък аз? Ей, оня отсреща, мургавичкият, той също е бил премиер. – Мъжагата вече бил усетил, че шефът не се шегувал и съвсем свойски отклонил вниманието от себе си.
– А, да ги нямаме такива! – сопнал се на мига Мургавия. – Тук съм само като вложител. Тлъсти лихви дават, влагал съм, не съм изнасял. Защо не пробвате онзи младеж с очилата, на него жена му хем е вложителка, хем банкери и премиери може да командва. Той по-става за заложник. А и често му се е случвало.
– Може да съм бил премиер, но в момента премиер е Шарлатански. Става за заложник, не случайно съм го посочил. – Младежът с очилата вече се бил изчервил. Той винаги се изчервявал, когато трябвало да си подчертае заслугите.
– Кой, този ли е Шарлатански? – Шефът пак насочил дулото към мъжагата с отеснелия костюм.
– Не е този. Прилича ли ви на шарлатанин? На този му викат Ножицата – обадил се неизвестен глас от дъното на трезора. – Шарлатански не дойде, покри се някъде. И без това Ножицата скоро ще да го сменя като премиер. Работата е вече опечена.
Шефът разръчкал застаналите отпреде му и стигнал до една групичка откъдето идвал гласът. Щом ги доближил и веднага познал, че са от медиите. Всички били нахлупили характерните за отличниците в тази професия шапки с паче перо, което успешно служело за ветропоказател.
– Какво правите пък вие тук?
– Как какво? Ние също сме Строители на съвременна България! – гордо отвърнали отличниците под шапките.
– А да ви е подарявал пари Мустакатия?
– Как така ще ни подарява, вземали сме само хонорари за свършена работа! – възмутили се отличниците
– Работа? Може би с тези пера сте мели Банката?
– Не, но сме ѝ лъскали имиджа, при това неведнъж. Иначе можем и да метем, а най-вече да замитаме.
Шефът усетил, че тия не стават за заложници, ще се раздрънкат, или пък хонорар ще поискат, за да си траят. Продължил нататък, където стояли Строители в официални костюми.
– Ха, ти не беше ли Корпулентния депутат, за когото бяха поръчали двойно кресло в парламента?
– Корпулентен съм, но не съм депутат, аз съм тук, защото разследвам. Напълно безкористно, моля да се отбележи в протокола! Онзи, депутатът с двойното кресло е отсреща. И него го разследвах вече. Пак безкористно, естествено. Моля, това също в протокола! Оказа се чист като сълза. Нито той, нито майка му нямат невърнати борчове. Надарено си е момчето и затова му е успешен бизнесът. Останалото са слухове, пускани от завистниците, че бил сринал Банката, защото Мустакатия отказал да му я подари. Дрън-дрън! На всичко отгоре тръгнали да разправят, че съм му бил помагал. Интриганти!
Шефът на Апашите бързо си направил сметката. Вземе ли за заложник Корпулентния едно, че ще бере ядове с транспорта и второ, при такива съвестни разследващи, няма как да си признае, че е окрал Банката. От такъв пари няма как да се смъкнат. Меса да му режеш, ще твърди, че няма пукнат лев. На едната депутатска заплата преживявал. Същото изглеждало и за мъжагата с отеснелия костюм, гдето му казвали Ножицата и се гласял пак премиер да става.
Пукало му на шефа, кой колко бил откраднал, те нека после си се разберат помежду си. За него било важно Апашите да си върнат вложените средства за операцията, които никак не били малко, да има и достатъчно отгоре, за да не стават за смях сред майсторите в колегията. И решението дошло от само себе си.
Единствен Мустакатия признавал, че има бол пари, изнесени в чували. Негови си били, значи добра основа за преговори. На всичко отгоре размахвал и много любопитни списъци. Все някога ще послужат. Изборът на заложник вече бил направен. Настъпило времето за решителни действия.
Шефът на Апашите първо наредил на касоразбивача да смени шифъра, така че тежката врата на трезора повече да не се отваря отвътре. После казал на своите хора да запушат устата на Мустакатия и да го пъхнат в чувала, приготвен иначе да се носят пачките. Не било едно и също, но като имало по-големи апаши и от негова милост, трябвало да се признае поражението и да се действа според ситуацията, мислел си в този момент шефът, видимо успокоен, че е намерил изход да не си тръгне с празни ръце от иначе позорно провалената операция.
Мустакатия взел да рита, та се наложило да му връзват краката. Може да се каже, че не се съпротивлявал чак толкова, защото все пак с него щели да преговарят професионалисти, докато Строителите като нищо можели да го изядат с парцалите. А преди да му сложат лепенката през лицето, успял да извика:
– Аз изнесох двеста, а онези отсреща милиарди!
Апашите дори не си дали труда да обсъждат кой крив, кой прав. Просто не им било в приоритетите. Приоритетът сега бил в чувала. Нарамили го, хлопнали тежката врата на трезора, метнали се на джипките и организирано се измъкнали през тунела в покрайнините на славното балканско село Грънци, което тепърва щяло да се прочува с банковите си потайности.
Вървят слухове, че също така организирано и бързо се изнесли в чужбина, заедно с чувала без да го развързват. Най- вероятно, за да не изпаднат по пътя гърмящите списъци, но за тези събития все още няма достоверни сведения…
Следва – Трето действие – „Музеят на назиданието”
(Епизод от книгата „Къде го село Грънци?”. При възникнал сериозен библиофилски интерес, най-лесно ще се справите тук: https://www.drago.info/index.php/porachka/ )
Снимка: Йордан Йорданов Дълес
Последни коментари